Любвеобменно

Газелоока моя, сърненога,
ти спиш сега, потрепвайки с клепачи,
а аз не мога, пак не мога
да обясня какво за мен ти значиш.

В тревога лутам си душата,
пиянство ми сърце люлее,
а нежна близо, в утрината
дочух душата ти да пее.

Че между нас застанал здрачът
изтрива спомените наедрели
и ето пак мечта изскача,
за нас небето синьо ниже трели.

И всичко е само отдаване
на жар и устни в непорочие
и нежно зимно обладаване -
преливащо от страст поточе...

БЕЗ ЛЮБОВ

Андре Френо

Превод от френски: Елисавета Багряна

Една жена говори

Приеми ме ако луната е променчива
Не отивай по-далече от моята любов
Житоядките проядоха зората
тъмно е отвъд мене

Сезоните не протягат вече пълни ръце
ти имаш нужда от сърце което безпощадно да владееш
Аз ще стопля за тебе багрите на света
ако останеш с мене защото ме е страх.

СЛЪНЧЕВ МЪЖ

просто подари!

А трябваше да бъде неизречен
и трябваше за миг да отшуми
дъждът, в отминали слова изсечен,
дъждът, пропил с тъга очите ти.

Защо болезнено го изваляхме?
Защо под майски пеперудени крила
магията единствено успяхме
да върнем, откъдето е дошла.

Виж, с паяжината замрежи фино
ти есента и трепета вълшебен.
И помня още вкус на младо вино,
и коленичила при свят молебен

измолвах в миг на вятърна измама
Хармония, която спира ни дъха,
която в този свят отдавна няма я
и само споменът я връща на света.

За него, в ден и нощ безлунна,
горещата си вяра ще отдам.
За вярата си, дъждовете луднали
и облаците техни ще раздам…

Какво ще ми остане – пепелища,
угаснали от мамещия дъжд.
Безсмислено е да се ровя в нищото,
аз чакам тебе – слънчевия мъж.


24.09.2007г.

http://www.vbox7.com/play:78488720

Снегът на спомена

“...Очите ти излъчват смях…”
Георги Минчев

Небето се продъни от сълзи
и тихата ми обич се съблече.
Вали, в душата споменът вали –
снегът се сипе тъжен тази вечер!

А някъде дълбоко в мен
разпуква се сърцето на света.
Посрещам снежния си ден
във танца вихрен на страстта…

Не ще се свърши Слънцето за нас
и няма да пропуснем този зов!
А ритъмът трепери в нежна власт,
вълшебно изтъкала в нас любов…

17.09.2009

Вълната се разлива в умиление

Вълната се разлива в умиление
и кара пак реката на талази
да среща светло вдъхновение
в живота, който святостта ни пази.
И ти сега, чрез страстите сияеш,
стихийно влачен от вълна – река:
в селенията бурни ще познаеш
как тихичко пристига радостта,
как светлата й мисъл те подема,
как бавно съживява сетивата,
за да опишем вечната поема
за любовта на мъжа със жената.
Ще можем ли вълните страстни
в усмивка да опитомим
и скритата им сила да владеем?
На мощните води жреци сме властни -
в копнеж искрящ, неугасим,
в реките на надеждата живеем.
Брегът ще ни подмами с вечност,
но ние сме на гребен на сърдечност!

Смирение

По Вълчо Камбуров


Като тихо смирение в мен,
като топлата обич в косите,
се усмихваш, а утро студено
днес пилее и стряска мечтите.

Но няма залез, от който боли,
няма тъжна въздишка отронена.
Всички минали злобни беди
се удавят самотни във спомена.

И какво ме тревожи, не зная,
през ръцете ми тъй пестеливо,
за да сещам и утре омая,
с мен играе пламъче живо.

07.04.2008г.

По Иван Вълев

“Какво е всъщност лятото, какво е…”

Очите ти във унес ме намират,
на утрото покоя ми взривяват,
когато ръцете в твоите примират
и онзи, летния, рефрен запяват.

Септември към морето слиза,
след него хукнал е хлапак.
Дано догони, докато е с виза,
бързия международен влак.

Слушам сърцето ти, сгушена
в нежните длани, в любящи ръце.
време е вече за топла сушина,
миг преди слънцето да се оттече.

Септември към морето плава,
вълната го приема в тиха пазва.
Ти спомняш ли си нещо оттогава –
международния в мечтите ми залязва…
...........................................

А гарата в Бургас ще ме изпрати
към роден дом и весели другари,
където ще ме чака, тръпнещ тате,
а мама сълзите ще сдържа, натежали.

И тази тяхна младост ще се спъне
на внучето щастливо в очиците сини.
Дано и болката да ги подмине -
онази болка - по препуснали години!

ТИ

Аз гледам те и знам, че няма смисъл
потокът ми от мисли да се спре.
Докато бог на теб ме е орисвал,
ти - целият ухаещ на море,
вълните му без жал си завладявал
и вечните му стръмни брегове
с моряшки усет си дарявал,
ти - целият ухаещ на море...
А то, притихнало в тревога,
поискало е таен знак
да сътвориш, и в изнемога,
при него да се върнеш пак.
С целувките от морска пяна
"наказваш" суетните ни светове,
където вечно съм огряна
от теб - ухаещ на море.


Какво ме вдъхнови?

Не беше просто лятна свалка,
при старата беседка ний поспряхме.
Надрасканата с надписи седалка –
/М+H=LF/все тези буквички красяха.

На твоите очи и ласка в кадифето

На твоите очи и ласка в кадифето
потъвам, но издигам им и храм.
Да знае всеки, спрял се пред морето,
че слънчева вълна потъва там,
където посоките на вятъра преследваш
и може би от малко лунно цвете
заражда се пречистена сълза,
понесла своя бяг сред бреговете,
край бригантините със весели платна.
Храм от косите на вълните,
захранвани от пурпупурния заник.
От бисерите в дълбините,
които с неизвестното ни мамят.

От ласката на твоите очи!


Александър Пушкин

Когда так нежно, так сердечно,
Так радостно я встретил вас,
Вы удивилися, конечно,
Досадой хладно воружась.

Вечор в счастливом усыпленьи
. . . . . . . . . . . . . . . /Глаза творящие томил/
Мое живое сновиденье
Ваш милый образ озарил.

С тех пор я . . . . слезами /весь утонутый/
Мечту прелестную зову.
Во сне был осчастливлен вами
И благодарен наяву.
1830

Да подсказав коллегу!

Милно Сунце

Милно сунце, що да сторам,

како, речи, да ти сборам,

дека смо се меджу усилни години родили,

дека смо се меджу ними борили



Лепотицу био си ти важну,

све ни ствари опасни, без лажу.

Зощо смо се меджу усилни години родили,

зощо смо се меджу ними борили.



Очи твои данас поред мене,

твои очи без моите – света назад крене.

Мало би, что теби полюбила,

доста би, что нашу любав крила.



Где си, мое милно под сияйног неба,

скрило се зад врши сунце хтео.

Най-више волим ка да е Зора зорила

и волим као Зунка у небом снагу извишила.



Био е ден парви от любави наша

били са те дани, кои ке се не вракят.



Милно сунце, що да сторам,

како, речи, да ти сборам

най-лепший у век,

ти – судбино моя.

Най сречнийот човек

я сум и добро тебе ...любави моя.



Мило Слънце



Мило Слънце, какво да направя,

как, кажи ми, да ти проговоря,

като сме се в усилни години родили,

като сме се за обич и там борили.



Красавецът най-фин ти ми беше,

всичките творби, както ми редеше.

Защо сме се в усилни години родили,

защо сме се за обич и там борили.



Очите ти и днес още са пред мене,

твоите без моите очи – света назад ще си вземе.

Малко беше, че те залюбих,

много беше, че в теб се загубих.

Къде ли си, мило, под сияйното небе,

слънцето се скрива зад вършите.

Най - много обичам Зора като зазори

или когато дъгата снага извиси.



Отмина денят първи от любовта наша,

бяха всички дни светли, дето се не връщат.

Мило Слънце, какво да направя,

как, кажи ми да ти проговоря,

най – любим завинаги си ми

ти - съдбице моя.

Най – щастлива аз съм

и добро желая на теб любов моя.

Тебе Бог те прати за подарък

Тебе Бог те прати за подарък

и заръча ни най-нежно да горим

в съдбовен пламък толкова жарък

Вселена цяла с обич да взривим.



Насън ли бе или наяве –

с целувки ме обсипа посред нощ

и с нежни чувства, неподправен

доказа, че не можеш да си лош.



Съзрях в очите ти трепет блажен,

който повдигна ме да полетя

и изгрев бликнал, в теб отразен,

припомнил ми най-първите лета



на тази тръпка така омайна,

на вечни и неземни чудеса.

Запазихме ли и нашата тайна

или завижда ни без свян света?



Какво ще ме препъне – грош наръбен

и чувства, паднали ненужни в калта

или пък сянка нечия в живот озъбен,

събираща ме мигом със смъртта?



Теб бог те прати – за мен приятел,

завинаги с мен близък остани.

Да се предпазим от злия вятър –

ти винаги опора ми бъди!

Дърветата във булчински премени

Дърветата във булчински премени
се кипрят в края на нощта.
От зимна приказка опиянени,
докосват сиви небеса.

И мълком свежата омая
разтърсва с хладния си дъх
любими мисли и аз зная,
че идва с нея пролетният лъх.

Зеленото пленява ни очите
и песни звънки ни сладнят.
Напролет птиците долитат
и …благодат е този свят!

А ти си с мен и дивно земно чудо
разлиства своята любов.
Със пролетта дошло е време лудо,
за пролет весела тук всеки е готов!

Шест без десет /а.м./

Събуждане, протягане, хоооп... докосвам те.
Пламнал изгрев в очите ми,
а във твоите – отражението му.
Лъскави, миглите ми галят скулите ти ,
огъват се по неравностите... и ...ти ги усещаш,
въпреки едва наболите косъмчета по брадичката.
Ъгълчетата на устни, повдигнати нагоре...
Усмивка, която стопява последно колебание.
Моите решиха да се изгубят в усмивката ти.
Знам, че очите ти са затворени,
моите, още сънуващи, също.
Косите ми се разпиляват над ухото ти,
даже ги чуваш – онова меко свилено разстилане...
Колкото по-разрошени, толкова по-страстни и зовящи.
Но тайната е в ръцете ми. Няма да позволя да я научиш,
защото ще ме разгадаеш и тогава ще загубим
изненадата ...в шест без десет...

28.01.2007г.

Извинения

За Кирчо


Беше летен ден - в клуба те открих.
И във знак на радост ник-а си смених.
И намерих с теб незнаен свят на вечността,
дир-а сега разкри ни свята мечта!

Като нежен звън отлита твоят смях.
Сякаш грешна-там отвън, исках да съм с тях.
А във РАЯ, ми нашепват, струи светлина,
но как да стигна там точно сега?

Ти подаде ми ръка да продължим
и не свършва песента в нашите очи.
И не искам спомените да нахлуват в мен,
нека чист и споделен да е всеки бъдещ ден!

Беше слънчев ден, в клуба те открих
и във знак на вечност датата смених....
Оттогава досега доста време отлетя,
и не пиша и не страдам вече за това!

август ‘05