Зараснаха следите ни по росната трева,
където листи рони клена в есенна мъгла.
И всяка строфа литнала край тихата вода
напомня ни за времето на нашта свобода.
А спирахме се с тебе, морни, често тука,
сред призрачен вълшебен езерен покой,
ти тръгна с мислите навъсени безброй,
потънах аз в унилата си прашна скука.
И в слънцето се удрям и се блъскам,
без да получа светлина от рая.
И слабост чувствам, как ранявам зная,
а пламъче в несгодите ми съска.
Повярвай, до сълзи те обичам още,
освободена от всички жестокости.
С очите си последвал си посоките
и с пулса на света раздипляй нощите!
11.09
Няма коментари:
Публикуване на коментар